Да разгледаш телефона на друг човек е като да влезеш в главата му.
Можеш да разбереш най-големите му тайни по това какво е търсил в гугъл за последно, с кого е говорил, какви приложения си е изтеглил, какви лични съобщения е получил.
И ако всеки от нас тайно иска да надникне в чужда кореспонденция, готови ли сме самите ние да пуснем някого до най-съкровените ни тайни, скътани в телефона?
Или дори да не са истински, разобличаващи тайни, трябва ли половинката да знае абсолютно, абсолютно всичко?
Понякога човек търси в интернет неща, които са му направили впечатление за секунди и едва ли повече ще се сети за тях.
Но ако половинката ви види, че сте търсили „рижави мъже с брада“ само защото колежката ви си пада по тях, дали ще приеме това обяснение или ще ви заподозре в тайни фетиши?
А какво да кажем за личните съобщения със стари приятели, които често звучат ужасно пиперливо?
Дали ако човекът отсреща ги прочете, ще ги разбере по същия приятелски начин или ще види повод за скандал?
В общи линии отговорите могат да бъдат разделени на две:
Не бих дал телефона си
Не защото имам нещо да крия, а защото искам да имам свое лично пространство, неприкосновено. Това е част от вътрешния ми свят, от мислите ми, от отношенията ми с приятелите ми.
Телефонът е прекалено личен, дори за половинката.
Бих дал телефона си
Нямам какво да крия и бих оставила спокойно половинката си да рови из него, казват другата половина от колегите.
Нито един обаче не би разгледал телефона на половинката си, дори да има разрешение за това.
„Няма какво да гледам в чужд телефон“ и „Ако се дебнем, ще се хванем“, бяха най-често споделяните отговори.
А ти? Какъв би бил твоят отговор?
Още по темата можете да откриете на edna.bg
