Първо искам да ви предупредя, че това не е типичното за Операцията ревю, в което кънтоподобни, (уж) ерудирани, пишман словоблюдци сладко развиват теориите си що е то качествено кино и анализират доколко то е намерило почва на страниците на този виртуален бордей.
Това е по-скоро предупреждение. Словесен шамар с опакото на ръката, чиято цел е да ви приземи, да изтрие самодоволното ви снобарско изражение от лицата и да ви подготви за канонадата от аудио-визуални ъперкъти, които ви предстоят в рамките на два изпълнени с тестостерон часа.
Приемете този текст и като своеобразна „Инструкция за експлоатация”, която трябва да върви с билета за “Лудия Макс: Пътят на яростта”, чиято цел е да ви предупреди за последствията, които ще ви причини този брутален аудио-визуален краш тест и психически да ви подготви за събитие, променящо представите ви за забавление за години напред.
Приемете този текст по-скоро като кратък курс по оцеляване в условията на един постапокалиптичен свят, плод на извратеното въображение на самия баща на жанра. Свят, който ще напълни дробовете ви с прах и сърцето ви с адреналин и ще ви накара да забравите всичките си жалки битови проблеми, съпътстващи ежедневието ви до този момент, и да мислите за едно-единствено нещо, за което си струва – оцеляването.
Повече от три десетилетия след като австралийското джи-пи Джордж Милър се осъзна, захвърли медицинските слушалки, хвана камерата и създаде или по-скоро маркира вселената на Макс Рокатански още в първия си опит, а след това разви и изведе до нови висоти жанра във втория и третия филм, днес той лукаво се усмихва и ви кани да се завърнете отново в постапокалиптичната му пустош, за да споделите за четвърти път неговото въображение в едно бясно темпо, което, смея да твърдя, не е презентирано до този момент на какъвто и да е екран и с каквито и да е изразни средства.
Невъзможно сложни каскади се редят една след друга в ужасяващо бясно темпо, а камерата ви прави свидетели от умопомрачителни ъгли, смразяваща близост или епична панорама. Отвсякъде летят и висят хора, ръждясали осколки, гуми, тонове прах, огнени кълба под, над и встрани … някакъв урод виси на ластици и реди металически акорди на китара, която бълва огън, друг скача от превозно средство на друго, само за да се забие в земята с крясък … и взрив … Само в първите четиридесет минути има повече разрушения и каскади от всичките лигаво-претенциозни продължения на „Бързи и яростни” взети заедно. Феноменално бесен саундтрак рамкира тази апокалиптична визия и без да искате, мислено си задавате най-логичния за случая въпрос: „Какво, по дяволите, става тука, бе?!?”
Всъщност, излишно е да продължавам да описвам неописуемото.
“Лудия Макс: Пътят на яростта” е кинематографичен шедьовър според всички тълкувания на думата, предефиниращ не само постапокалиптичния жанр, но изцяло представите за екшън. Зрелище, което в никакъв случай не бива да бъде изпускано на голям екран, независимо какви са ви представите за качествено кино.
От вас зависи дали ще си дебелеете вкъщи или ще крещите след прожекцията:
Прочетете повече на operationkino.net
